Month: December 2020

ΕΚ ΤΟΥ ΝΙΚΗΦΟΡΟΥ ΚΑΙ ΦΩΤΙΟΥ ΤΩΝ ΠΑΤΡΙΑΡΧΩΝ
ΚΩΝΣΤΑΝΤΙΝΟΥΠΟΛΕΩΣ ΚΑΙ ΤΟΥ ΜΕΓΑΛΟΥ ΘΕΟΔΩ-
ΡΟΥ ΤΟΥ ΣΤΟΥΔΙΤΟΥ ΚΑΤΑ ΕΙΚΟΝΟΜΑΧΩΝ[1]

ОТ НИКИФОР И ФОТИЙ, ПАТРИАРСИ НА КОНСТАНТИНОПОЛ, И ОТ ВЕЛИКИЯ ТЕОДОР СТУДИТ СРЕЩУ ИКОНОБОРЦИТЕ

1. Ἀρχέτυπόν ἐστιν ἀρχὴ καὶ παράδειγμα ὑφεστηκὸς τοῦ ἀπ᾽ αὐτοῦ χαρα-
   κτηριζομένου εἴδους, καὶ τῆς παραγωγῆς τοῦ προσεοικότος αἴτιον[2]. Εἰκών
   ἐστιν, ὁμοίωμα[3] ἀρχετύπου, ὅλον ἐν[4] ἑαυτῇ τοῦ ἐντυπουμένου τὸ εἶδος διὰ τῆς
   ἐμφερείας ἐναποματτομένη, τῷ διαφόρῳ τῆς οὐσίας κατὰ τὴν ὕλην μόνην[5]
   παραλλάττουσα· ἢ μίμησις ἀρχετύπου καὶ ἀπείκασμα, ἢ τέχνης ἀποτέλεσμα
   κατὰ μίμησιν τοῦ ἀρχετύπου εἰδοποιούμενον τῇ οὐσίᾳ διαφέρον.

Първообразът е начало и образец, лежащ в основата на характеризирания от него вид, а също причина, произвеждаща сходното на себе си. Образът е подобие на първообраза, запечатвайки чрез сходството в себе си цялостния вид на отпечатваното и по отношение на същността отличаващ се [от него] единствено по материя, като това подобие е или подражание и изображение на първообраза, или произведение на изкуството, приемащо вида си по подражание на първообраза, но различаващо се от него по същност.

2. 2. Εἰκὼν λέγεται παρὰ τὸ ἐοικέναι^[6]. Ἄλλο φυσικὴ εἰκών, καὶ ἄλλο
   μιμητική· ἡ μὲν, οὐ φυσικὴν διαφορὰν ἔχουσα πρὸς τὸ αἴτιον, ἀλλ᾽ ὑπο-
   στατικήν, ὡς ὁ υἱὸς πρὸς τὸν πατέρα, μία μὲν γὰρ τούτων φύσις, δύο
   δὲ ὑποστάσεις· ἡ δὲ τοὐναντίον οὐχ ὑποστατικὴν διαφορὰν ἔχουσα πρὸς τὸ
   ἀρχέτυπον, ἀλλὰ φυσικήν, ὡς ἡ εἰκὼν τοῦ Χριστοῦ πρὸς τὸν Χριστόν· μία
   μὲν γὰρ ἡ ὑπόστασις τούτων, δύο δὲ φύσεις· ἄλλη γὰρ φύσις ὑλογραφίας
   καὶ ἄλλη Χριστοῦ κατὰ τὸ ἀνθρώπινον, καθὸ καὶ περιγράφεται [καὶ ἀρχέ-
   τυπον εἰκόνος καθίσταται].

„Образ“ идва от „приличам“. Природният образ е различен от подражателния, понеже първият има не природна, а ипостасна разлика спрямо причината, както синът спрямо бащата, след като природата на двамата е една, но те са две ипостаси, докато вторият, напротив, има не ипостасна разлика спрямо първообраза, а природна, както образът на Христос спрямо Христос, защото тяхната ипостас е една, а природите им са две, при положение че естеството на материалното изображение е различно от това на Христос в неговото човечество, чрез което се изобразява [и се приема като първообраз на образа].

…

превод от гръцки И.Христов

по изданието Hergenröther J. Monumenta graeca ad Photium ejusque historiam pertinentia. Ratisbonae, 1869

 

[1] Euth.: Περὶ τῶν ἁγίων εἰκόνων κατ᾽ ἐπιτομὴν ἐρανισθὲν ἀπό τε τῶν τῆς ἑβδόμης συνόδου καὶ τῶν Γερμανοῦ καὶ Νικηφόρου τῶν Πατριαρχῶν καὶ τῶν Θεοδώρου τοῦ Στουδίτου

[2] Niceph. or. 1

[3] ὁμοίωμα] ἄγαλμα Niceph.

[4] ἐν del Herg

[5] μόνην] μόνον

[6] Налице е непреводима игра на думи. На гръцки думата εἰκών („образ“) е еднокоренна с ἐοικέναι /εἴκω/ (приличам). Вж. Theod. Stud. Ant. II.23, 368C

(§1) “По какъв начин е този събор “свят”, когато той няма даже понятие за това какво е това “свято”? Напротив, той е мерзък и гнусен, и лъжлив, понеже събралите се на него, може да се каже с думите на пророка, не правили разлика между свято и гнусно, и иконата на въплътилия се Бог-Слово, Господа нашего Иисуса Христа, наравно с изображенията на сатаната, наричали идоли. Как така е той велик и вселенски, когато не са го приели предстоятелите на другите църкви, а напротив – предали са го на анатема?….Словото на събралите се на този събор е – в пълен смисъл дим, изпълнен с мрак и помрачаващ очите на безумните, а не светлина, поставена на светилник, за да осветява всичко, намиращо се в дома; защото казаното от тях е казано в едно скрито място, а не на планината на Православието, и не стигнало до краищата на вселената, подобно на апостолското слово, и на това изречено на шестте свети вселенски събора. Как така е седми, когато не е съгласен с шестте преди него? Което се счита седмо, то трябва да произтича от това, от което е произлязло по-рано и съставлява първите цифри на броя: ако ли пък последното няма нищо общо с преброените, то и не се причислява към тях. Ако някой би наброил шест златни монети, а после прибави към тях и една медна, то той не би я нарекъл седма, понеже е съставена от друго вещество…така и този събор няма в догматите си нищо, което да съответства на златното естество и заслужаващо уважение, а напротив – той е по-нищожен от медта, неочистен от нечистоти и преизпълнен със смъртоносен яд, а затова недостоен да бъде причислен към шестте всесвети събора, просияващи като златни изречения на Духа…”

(§1) „Служащите на тварта като на Творец справедливо се наричат идолопоклонници…но християните не наричат честните икони богове, не им служат като богове, и не възлагат на тях надежда за спасението си и не от тях приемат съд, който има да дойде. Вярно е, че те с любов целуват иконите и им се покланят, но само за да си напомнят за първообразите им, по чувството на силното стремление към тях; а не им служат (като богове) и не въздават божеско почитание нито на тях, нито на нищо друго причислено към творението”

(§10) “Нито един от намиращите се под небето хора-християни не е принасял служение на иконите. Идолослужението е измислица на езичниците, изобретение на демоните, проявление на сатанинско дело. То погинало с появата на Христа. Сега остава служението с дух и истина.”

(§19) Иконата, припомнят те, е подобна на първообраза не по същество (природа), а по напомняне и разположение на членовете на тялото (т.е. по лице- ипостас) .

(§20) “По какъв начин напомня за Несторий живописното изображение на Христа? Несторий въвежда двама Сина: един – Слово Отчее, а друг – роден от Дева, докато истинските християни Един и Същият изповядват – и Син , и Христос, и Господ, и изобразявайки живописно това, че Словото станало плът и живяло с нас, т.е. (станало) съвършен човек, постъпват много правилно. Ако се описва Бог Слово, като живял между нас, то никой и не би помислил живописно да описва божеството Му, защото е казано “Бога никой никога не е видял”(І Йоан 4,12); понеже Той е неописуем и невидим и непостижим, но описуем по човечество.”

(§23) “Ако заедно с човешкото естество станало описуемо и Божественото Му Естество, когато Той лежал и бил повит в пелени в яслите; то и на иконата, изобразяваща човешкото естество, се изобразява и неописуемото Му Божество. По същия начин, ако заедно с човешкото естество на Кръста станало описуемо и естеството на Божеството Му; то и на иконите, изобразяващи човешкото естество, неописуемото Му Божество се описва. Ако пък не е било първото, то не би било възможно никак и последното”.

(§25) “Господ живописно се представя във вида, в който Той е станал Съвършен Човек … и в това няма никакво слово нито за разрив, нито за отделно представяне, или каквото и да било разделение (на естествата), така както и за сливането им…”

(§25) “Истинния ум, казват отците, не признава нищо повече на иконата, освен сходство по наименование, (а не по същност!) с Изобразения на нея!”

(§37) “Словото станало плът и за всички умряло, и по този начин сме го познали по плът; но отсега вече Го не знаем по плът; защото, въпреки, че и сега Той се намира в плът, в която възкресе в третия ден, и се възнесе на небесата, все пак Той се мисли по-горе от (веригите на) плътта; защото Той вече не умира и не подлежи на други немощи, но като Бог Той е по-горе от всичко това…”.

(§44) “Както обикновената вълна по употреба, в уреченото време, става порфир, и възлиза в ново достойнство, като остава еднаква по природа, но различна по употреба; така и плътта, дори взаимствана от общото естество, скоро станала обвивка на Царя, се удостоила със самата слава на Онзи, Който я ползува; така както Господ Иисус Христос справедливо се нарича Господ на славата и като човек. Възприетото естество било подложено на страдание, но оскърблението преминало върху Него, защото Той носил плътта като одежда; и както раздирайки одеждата, се нанася обида на носещия я, така точно и Самото Слово е безстрастно, но се казва, че то възприело върху Себе си страданията на плътта..”

(§57) “Както изобразяващият човек, не прави изобразения бездушен, а напротив – човекът остава одухотворен , и картината се нарича негов портрет поради сходството й ; така и ние, правейки икони на Господа, изповядваме обоготворената му плът и иконата не признаваме за друго, освен за икона, представляваща подобие на първообраза. Защото тя получава и самото име на Господа; чрез това тя се намира и в общение с Него; затова самата тя е достойна за почитание, и свята. Ако картината изобразява гнусен човек или демон, то тя е мерзка и скверна; защото такъв е и първообраза…”

ἀαρών – Аарон , от евр.  осенен, висок, планина, свещена планина, учител, просветен. В библейското Петокнижие по-голям (с три години) брат на Моисей и негов сподвижник при освобождението на  евреите от египетското робство. Първият първосвещеник на евреите. Син на Амрам и Йохавед от Левиевото коляно.

ἀβδιοῦ – Авдий, от евр. овадиа — „служещ на Бога“. Старозаветен пророк, четвърти в реда на 12-те малки пророци. Книгата на прор.  Авдий се състои от една глава, като голяма част от нея представлява повторение на откъси от книгата на прор. Йеремия.

ἄβελ – Авел,  от евр. Абел – суета, плач. Вторият син на праотците Адам и Ева.  Според библейското описание Авел бил пастир. Той бил убит от своя брат Каин, след като и двамата принесли жертва на Бога, но Бог погледнал благосклонно само на дара на Авел, който бил принесен от сърце, за разлика от този на Каин.

ἀβεννήρ – Авенир, от евр. „ав“ – баща и „нер“ – свещ. Братовчед на еврейския цар Саул и негов военно началник  (1Цар. 14:50-51).

ἀβεσαλώμ – Авесалом от евр. авшалом — баща на мира, на покоя. Авесалом бил третия син на св. цар Давид от Мааха. Отличавал със забележителната си красота и буйната си коса. Амнон, друг от синовете на св. цар Давид и брат на Авесалом, прелъстил и изнасилил сестра им Тамар. По-късно Авесалом отмъстил за това, като заповядал на слугите си да убият Амнон. След това Авесалом се укрил при своя дядо, но по-късно св. цар Давид му простил и му позволил да се върне в Йерусалим.  Авесалом обаче злоупотребил с добрината на баща си и решил да заеме престола му. В разразилото се сражение между войската на св. цар Давид и Авесалом, последния бил разбит и бягайки от бойното поле оплел косата си в клоните на едно дърво, където военно началника  на армията на св. Давид – Йоав го намерил и убил. Св. цар Давид плакал горчиво за смъртта му.

ἀβεσσαλώμ – Авесалом е един от петте синове на цар Йоан Хиркан, който преди да стане цар е бил първосвещеник.  Авесалом бил хвърлен в тъмница заедно с майка си и трима от своите братя, от най-големия от тях Иуда Аристовул, коогато последния заел престола на Хасмонеите. Иуда бил лош владел, но не управлявал дълго. След смъртта му, братята и майка им били освободени от затвора. Когато брат му Александър Янай узурпирал престола, Авесалом не предявил никакви претенции и предпочел да живее като мирен негов поданик, за което бил богато надарен.

ἀβιούδ – Авиуд, от евр. Бог е мой отец. Авиуд е един от синовете на Аарон, който заедно със своите братя Надав, Елеазар и Итамар, бил отделен и поставен от самия Господ на свещеническо служение. Скоро след встъпването в свещенство Надав и Авиуд съгрешили , като нарушили Божиите разпоредби за огъня в кадилниците и каденето с благовония и незабавно били изтребени с огън излязъл от Бога (Лев. 10, 1–2). Това се случило по времето, когато евреите се намирали в Синайската пустиня. Вината им се състояла в това, че взели не огън от жертвеника, както Бог повелил, но друг огън, от друго място. Някои автори считат, че вината им се състояла в това, че злоупотребили с вино.

ἀβραάμ – Авраам, от евр. баща на много хора. Авраам бил син на Тара, роден в Ур Халдейски. Неговото родословие възхожда към  Сим (Бит. 11: 10-26) Историята на Авраам е описана в книга Битие, в главите от 11 до 25. Още докато живее в дома на своя отец, Авраам получава наставление от Бог да напусне своята земя и родния си дом и да отиде в страната, която Господ обещал да му покаже  (Бит. 12: 1; Евр. 11: 8). Това Божие наставление било съпроводено с обещание, че от неговото потомство ще излезе голям и велик  народ и че в него ще се благословят всички земни племена (Бит. 12: 3). Авраам се подчинил на Божествения повик и заедно със съпругата си Сара, със своя баща и още някои от роднините си се отправил от Ур към Ханаан, като междувременно се установил за кратко в Харан. Във Харан починал бащата на Авраам (Бит. 9: 31; Деян. 7: 4). Тогава Авраам бил на 76 годишна възраст. След смъртта у Авраам продължил своя път към Ханаан, като достигнал до Сихем, един от най-древните градове в Палестина, където разпънал своята шатра в дъбравата Море (Бит. 12, 1–6). Там Бог отново се явява на Авраам и му потвърждава своето обещание. Авраам изгражда там жертвеник на Бога. Поради настъпилия глад, Авраам се принудел да остави Ханаан и да се отправи в Египет. От Египет Авраам се завърнал с голямо богатство. Там забогатял и племенникът му Лот, който пътувал с него.  Огромните стада добитък, които притежавали Авраам и Лот довели до раздор между пастирите на двамата. За да избегне споровете Авраам предложил на Лот да се разделя и Лот приел предложението. Лот се заселил в района на процъфтяващите градове Содом и Гомор. След раздялата на двамата, Господ отново се явил на Авраам и повторил обещанието си, че ще му даде в наследство цялата земя, която вижда пред себе си (Бит. 13: 15). Тук след известно време, Бог отново се явил на Авраам, повторил своето обещание и му заповядал да принесе в жертва своя син Исаак (Бит 22: 2). Авраам не се поколебал да изпълни заповедта на Бога, но в последния момент, Сам Господ го възпрял от извършването на това приношение и вместо Исаак в жертва бил пренесен овен. Като награда за вярата и покорността на Авраам, Господ потвърдил с клетва даденото по-рано от Него обещание (Бит 22: 15-18). Авраам починал на  175 годишна възраст и бил погребан от двама от синовете си Исаак и Измаил в пещерата Махпела, мястото където била погребана преди това съпругата му Сара. (Бит 25: 7-10).

ἄγαρ – Агар, от евр. Хагар – поклонник. Агар е египтянка, робиня и прислужница на Сара, съпругата на Авраам. Поради бездетността на Сара, Агар става наложница на Авраам, и му ражда син Измаил (Исмаил). Когато по-късно Сара зачева и ражда Исаак, по настояването на Сара, Агар и Измаил са прогонени от дома на Авраам (Бит 21:1-21). Агар и Измаил се отправят на юг и се поселват в Арабската пустиня. Измаил става родоначалник на арабските племена, и от там,  онези които произхождат от него се наричат измаилтяни, а онези които произхождат от майка му – агаряни.

ἀγρίππα – Агрипа, от евр. човек, който при раждането си причинява болка. Агрипа е името на управляваща фамилия в древен Израил. Те управляват по време на живота на Иисуса Христа.

ἀδάμ –  Адам, от евр. адом, – червен, свързано  с адамах – земя, буквално – червенозем. В Библията думата Адам се използва в различен смисъл: „човек“ (Бит. 5: 2), „мъж“ (Екл. 7: 28), „всеки“ (Чис. 19, 14; (Зах. 13: 5), „хора“ (Съд. 16: 7), „първият човек“ (Иов. 15: 7), а също така и като собствено име.  Съгласно библейското повествование (Бит. 1:26–29), Адам и Ева са прародителите на цялото човечество, създадени „по образ Божий“  (Бит. 1:27). В края на шестия ден на творението, на тях е дадено да господстват над цялата земя и над всички живи същества  (Бит. 1:27).

ἀδρααζάρ – Адраазар, от евр. помощ от Хадада  (Хадада е сирийско божество) В библейското повествование Адраазар е арамейски цар, който основава  голяма и богата държава в Сирия  (2Цар. 8:3–11; 10:16). Той е съвременник на св. цар Давид, с когото воюва, но е победен от Давид.

ἀδριανουπόλεως – Адрианопол – Древно тракийско селище, което под името Ускудама е столица на Одриската държава на траките. След превземането на града от римляните, той става Адрианопол, град на Адриан, по името на римския император Адриан. Градът е тясно свързан с българската история и не веднъж е влизал в пределите на българската държава. На български език Адрианопол е познат като Одрин. При превземането му от османските турци, името на града се променя леко на Едирне.

ἀδωναΐ – Адонай, от евр. адон -господин, поставено в множествено число с притежателно местоимение в ед. ч. 1-во лица, имащо по такъв начин значение на „Господ мой“.

ἀδωνιβέζεκ – Адонивезек, от евр. адон – господин, господар  и Везек – име на хананейски град, лежащ на западния бряг на р. Йордан, буквално означава  „господар на Везек“. Град Везек е столица на хананейския цар Адонивезек, който е победен от  евреите в периода на техните завоевания в Палестина. Неговите владения преминават в ръцете на Юдиното коляно (Съд. 1: 4 — 7). Везек става сборен пункт на израилската войска събрана от цар Саул за отблъскване нападението на амонитите. (1 Цар. 11: 8).

ἀθανάσιος – Атанасиос – от ст. гр. ἀθανασία – ἀ- + θάνατος (смърт) – безсмъртен. Мъжко лично име. С името Атанасий са известни мнозина светци на православната Църква: св. Атанасий Велики (Александрийски) (293-373), св Атанасий Атонски († 1000-1001), св. Атанасий I Константинополски (1230-1310) и др.

ἀκύλας – Акила, от лат. Aquilas –  aquila – орел. Няколко светци на Църквата носят това име, най известен от тях е св. Акила, един от седемдесетте апостоли, ученик на св. ап. Павел. Той заедно със съпругата си Прискила били близки помощници на св. ап. Павел. Загиват мъченически в гр. Ефес по време на гоненията на император Нерон.

ἀλεξανδρείας – Александрия, град в Египет, най-голямото морско пристанище и втори по големина град в страната. Разположен е на Средиземно море, градът носи името на Александър Велики, който е и негов основател.  Градът е проектирана от Дейнократ, който придружава Александър Велики още походът му в Тракия. След като Александър завладява Египет, той харесва естествено защитеното пристанище близо до остров Фарос и се разпорежда там да се построи град, който е наречен на негово име.

ἀμαλήκ – Амалик, значението на думата е неизвестно. От библейското повествование се вижда, че Амалик е син на Елифаз и правнук на Исав, един от идумейските старейшини (Бит. 36: 12–16). Името на майка му е Фимна или Фамна и независимо, че тя е наречена наложница или втора съпруга на Елифаз, синът и Амалик заема равностойно положение с останалите синове на своя баща от първата му съпруга. Някои изследователи считат, че Амалик е родоначарник на амаликитяните, но трябва да отбележим, че за този могъщ народ се говори доста преди раждането на Амалик (Бит. 14: 7). В арабската традиция съществува предание, че той е бил син на Хам.

ἀμβακούμ – Авакум, според някои изследователи името идва от евр. глагол прегръщам, други считат, че е от акадската дума  hambakuku(m) – градинско растение. Св. прор. Авакум е  старозаветен пророк, заемащ осмо място в списъка на 12-те малки пророци. Книгата на пророк Авакум е малка по обем, има три глави  и съдържа пророчество за нашествието на халдейците, както и за наказанието Божие, което ще ги сполети заради нечестието им. ἀμβλωθρίδια

ἄμμον – Амон от евр. амон – художник. Амон е цар цар на Иудея (642-640 до Р. Х.) (4 Цар 21: 18-26; 2 Пар 33.: 21-25),  е един от младите синове на Манасия, който се качва на престола едва на 22 годишна възраст. По време на своето управление Амон подражавал на своя баща в идолопоклонството. Бил убит от слугите си в резултат на придворен заговор.

ἄμμος – Амос, от евр. бреме, тежест. Амон е старозаветен пророк от числото на така наречените дванадесет малки пророци.

ἄμμων – Амон, от египетското imn, гръцкото Амон, което означава невидим, скрит, таен. В египетската митология Амон е главен бог. В началото бил едно от незначителните местни божества в района на Тива, но в последствие се превръща в главно египетско божество, богът творец в Древен Египет.

ἀμνών – Амнон е първороден син на св. зар Давид от съпругата му Ахиноам. Амнон се родил докато св. Давид е бил още в Хеврон (ок. 1056 г. до Р. Х.). Убит от своя брат Авесалом за това, че изнасилил сестра им.

ἀμορραῖος – Амореос – Според библейското предание Аморей бил четвърти син на Ханаан, който води началото си от Хам (Бит. 10: 15).

ἀμφίων – Амфион – герой от древногръцката митология,  цар на Древна Тива, син на Зевс и Антиопа. Амфион е брат-близнак е на Зет и е първия музикант на древните елини.

ἀντιοχείας – Антиохия,  древен град на река Оронт, в близост до едноименното езеро и източния Средиземноморски бряг, основан през IV век пр.Р.Х. от Селевк Никатор, началник на конницата на Александър Македонски. По-късно Антиохия е столица на основаната от император Адриан римска провинция Сирия и е важен център за ранното християнство. Антиохия е обявена за един от основните градове-седалища на християнските патриарси, това на Антиохийската патриаршия.