Из Шестото деяние на Седмия вселенски събор

(§1) “По какъв начин е този събор “свят”, когато той няма даже понятие за това какво е това “свято”? Напротив, той е мерзък и гнусен, и лъжлив, понеже събралите се на него, може да се каже с думите на пророка, не правили разлика между свято и гнусно, и иконата на въплътилия се Бог-Слово, Господа нашего Иисуса Христа, наравно с изображенията на сатаната, наричали идоли. Как така е той велик и вселенски, когато не са го приели предстоятелите на другите църкви, а напротив – предали са го на анатема?….Словото на събралите се на този събор е – в пълен смисъл дим, изпълнен с мрак и помрачаващ очите на безумните, а не светлина, поставена на светилник, за да осветява всичко, намиращо се в дома; защото казаното от тях е казано в едно скрито място, а не на планината на Православието, и не стигнало до краищата на вселената, подобно на апостолското слово, и на това изречено на шестте свети вселенски събора. Как така е седми, когато не е съгласен с шестте преди него? Което се счита седмо, то трябва да произтича от това, от което е произлязло по-рано и съставлява първите цифри на броя: ако ли пък последното няма нищо общо с преброените, то и не се причислява към тях. Ако някой би наброил шест златни монети, а после прибави към тях и една медна, то той не би я нарекъл седма, понеже е съставена от друго вещество…така и този събор няма в догматите си нищо, което да съответства на златното естество и заслужаващо уважение, а напротив – той е по-нищожен от медта, неочистен от нечистоти и преизпълнен със смъртоносен яд, а затова недостоен да бъде причислен към шестте всесвети събора, просияващи като златни изречения на Духа…”

(§1) „Служащите на тварта като на Творец справедливо се наричат идолопоклонници…но християните не наричат честните икони богове, не им служат като богове, и не възлагат на тях надежда за спасението си и не от тях приемат съд, който има да дойде. Вярно е, че те с любов целуват иконите и им се покланят, но само за да си напомнят за първообразите им, по чувството на силното стремление към тях; а не им служат (като богове) и не въздават божеско почитание нито на тях, нито на нищо друго причислено към творението”

(§10) “Нито един от намиращите се под небето хора-християни не е принасял служение на иконите. Идолослужението е измислица на езичниците, изобретение на демоните, проявление на сатанинско дело. То погинало с появата на Христа. Сега остава служението с дух и истина.”

(§19) Иконата, припомнят те, е подобна на първообраза не по същество (природа), а по напомняне и разположение на членовете на тялото (т.е. по лице- ипостас) .

(§20) “По какъв начин напомня за Несторий живописното изображение на Христа? Несторий въвежда двама Сина: един – Слово Отчее, а друг – роден от Дева, докато истинските християни Един и Същият изповядват – и Син , и Христос, и Господ, и изобразявайки живописно това, че Словото станало плът и живяло с нас, т.е. (станало) съвършен човек, постъпват много правилно. Ако се описва Бог Слово, като живял между нас, то никой и не би помислил живописно да описва божеството Му, защото е казано “Бога никой никога не е видял”(І Йоан 4,12); понеже Той е неописуем и невидим и непостижим, но описуем по човечество.”

(§23) “Ако заедно с човешкото естество станало описуемо и Божественото Му Естество, когато Той лежал и бил повит в пелени в яслите; то и на иконата, изобразяваща човешкото естество, се изобразява и неописуемото Му Божество. По същия начин, ако заедно с човешкото естество на Кръста станало описуемо и естеството на Божеството Му; то и на иконите, изобразяващи човешкото естество, неописуемото Му Божество се описва. Ако пък не е било първото, то не би било възможно никак и последното”.

(§25) “Господ живописно се представя във вида, в който Той е станал Съвършен Човек … и в това няма никакво слово нито за разрив, нито за отделно представяне, или каквото и да било разделение (на естествата), така както и за сливането им…”

(§25) “Истинния ум, казват отците, не признава нищо повече на иконата, освен сходство по наименование, (а не по същност!) с Изобразения на нея!”

(§37) “Словото станало плът и за всички умряло, и по този начин сме го познали по плът; но отсега вече Го не знаем по плът; защото, въпреки, че и сега Той се намира в плът, в която възкресе в третия ден, и се възнесе на небесата, все пак Той се мисли по-горе от (веригите на) плътта; защото Той вече не умира и не подлежи на други немощи, но като Бог Той е по-горе от всичко това…”.

(§44) “Както обикновената вълна по употреба, в уреченото време, става порфир, и възлиза в ново достойнство, като остава еднаква по природа, но различна по употреба; така и плътта, дори взаимствана от общото естество, скоро станала обвивка на Царя, се удостоила със самата слава на Онзи, Който я ползува; така както Господ Иисус Христос справедливо се нарича Господ на славата и като човек. Възприетото естество било подложено на страдание, но оскърблението преминало върху Него, защото Той носил плътта като одежда; и както раздирайки одеждата, се нанася обида на носещия я, така точно и Самото Слово е безстрастно, но се казва, че то възприело върху Себе си страданията на плътта..”

(§57) “Както изобразяващият човек, не прави изобразения бездушен, а напротив – човекът остава одухотворен , и картината се нарича негов портрет поради сходството й ; така и ние, правейки икони на Господа, изповядваме обоготворената му плът и иконата не признаваме за друго, освен за икона, представляваща подобие на първообраза. Защото тя получава и самото име на Господа; чрез това тя се намира и в общение с Него; затова самата тя е достойна за почитание, и свята. Ако картината изобразява гнусен човек или демон, то тя е мерзка и скверна; защото такъв е и първообраза…”